Неотдавна стиховете, които пишех бяха огледалото на моите мисли, чувства, мечти, щастливи и по-малко щастливи мигове. От известно време в живота ми не се случва нищо, което би ме провокирало да напиша стих, а може би причината е в отсъствието на Купидон и неговите стрели. Бяхме приятели и многократно полагаше усилия способностите му да сближава и при мен да се увенчаят с успех, но не бях последователен в отношенията си към жените до деня в който осъзнах, че е вече късно за промяна.
Не приемам самотата и липсата на семейство за социална изолация каквато всички от обкръжението ми се опитват досадно да отбележат.
Всъщност, не мисля, че съм самотен. Отдавайки се на професията си познавам много хора и някак (не) случайно споделям техните съдби. Помня само хубавите преживявания. Те ме зареждат с положителна енергия и така по-лесно излизам от заплетени ситуации.
Тази вечер няма да бъде по-различна от останалите дни от седмицата. Мразя тази крещяща сивота . Дори моментите с проблясъци на нещо различно изглеждат като едва доловим нюанс от общата картинка. Вината за това е само моя.
