петък, 11 ноември 2011 г.

Отговор


Казваш, че трябва да напомня за себе си . Знаеш ли, бих бил щастлив, ако бъда съвременният Робинзон Крузо . За разлика от него, нямаше да паля огньове по бреговете на моят остров с надеждата, че ще ме спасят. Щях да си устроя бивак някъде, щях да се храня с даровете на океана, щях да утолявам жаждата си с кокосово мляко и може би , щях да се сближа с някой от туземците или с друг корабокрушенец . Щях да започна живота си отначало . На чисто без омразата около мен, без завистта в очите на себеподобните , без лицемерието , което ненавиждам ! Не помня вече колко пъти ме е шамаросвал Живота за грешките, които повтарям . Е, не успях да науча най-важният урок, че няма нищо по-непостоянно от човешките взаимоотношения . Милосърдието, нравствената красота и честността вече не са добродетели . Човечеството се самоунищожава като от векове пренебрегва тези най-изконни наши ценности. Апокалипсиса вече е започнал … в мисленето . Трябва да бъдем по-позитивни, да надграждаме положителното оставено от поколенията преди нас, трябва да бъдем хора, а не човекоподобни !

събота, 5 ноември 2011 г.

Няма те ...


Това беше нашето място . Плажа до моста на влюбените ( в Бургас) . Така го наричах, а онези десетки хора вперили поглед в плувките на въдиците си може би щяха в един глас да ме апострофират, че моста все пак е и на рибарите . Няма да споря с тях. Обичахме да ходим боси по пясъка, привечер , когато звездите обсипваха небето с вълшебните си пламъчета, а луната се усмихваше загадъчно и закачливо. Нищо друго нямаше значение за мен освен теб самата. Нежна, лъчезарна, сияеща , чувах ритъма на сърцето си при всеки допир до устните ти , усещах ритъма и на твоето сърце . Мигове, които никога няма да забравя. Мина много, много време. Аз пак съм тук. На нашето място до моста на влюбените. Няма те, студено е, не виждаш сълзите, които се стичат по лицето ми и капят в синьо-зелената вода на морето.

сряда, 2 ноември 2011 г.

Писмо до...


Всичко е толкова странно. Може би очакваше да те забравя или да те намразя след последният ни разговор, но все още те обичам и винаги ще те обичам. Нищо, че за теб съм по-черен и от Дявола. Обвиняваше ме за неща, които ненавиждам, болеше ме от тежестта на думите ти, не се защитавах, защото нямаше смисъл . Дори ако режеше от плътта ми къс по къс, щях да понеса физическата болка. Гледах те в очите и плачех, като дете. Исках да се събудя с надеждата, че е само кошмар, надявах се .И погледа , твоят поглед, пронизваше ме с хиляди невидими стрели, студени, вледеняващи искри, сърцето ти е буца лед. Какво се промени? Къде сгреших? Защо, защо, защо …? Но пак мълчиш. Да, знам, че любовта ни беше „забранена”и въпреки това … Можеше да ме обичаш !

Дори да ме мразиш


Дори да ме мразиш,
аз пак те обичам,
и с нож да ме режеш,
във теб ще се вричам.
С бич да ме удряш,
покорен ще падам,
очи да ми вземеш,
аз пак ще те виждам.
И в Ада да бъда,
за теб ще се моля,
лети като птица,
свободна,на воля,
изгрей като слънце
над мрака човешки,
заставай с усмивка
над техните грешки.
В свят пълен с омраза,
със завист и злоба,
усмивки раздавай
"на всеки по джоба",
с усмивка прощавай
за тяхната дързост
и моята също,
платил съм си вече,
сърцето ми,всичко
отдавна е твое...

2.11.2011
Живко Иванов

Имам ли лъч на телефона - Голям смях