понеделник, 29 ноември 2010 г.

Има време...


Не съм от онези,които използват сложни и неразбираеми думички.Те няма да ме направят по-умен или по-интересен за всеки,който чете постовете ми.Умишлено не качвам постове с професионална тематика,защото в интернет има всичко,дори тогава,когато не знаеш какво да търсиш.Не гоня рейтингови класации или анкети.Това не е най-важното.Искам тук да забравя ежедневните ангажименти и стреса на който аз и моите колеги сме подложени работейки в социалната сфера,често обвинявани без вина.Приемам всяко мнение и тези,които са против мен,но с правото да се защитя,когато е необходимо.Не съм и по анализите.Сухата статистика оставам на хроникьорите.Коледа не е чак толкова далече,затова пожелавам на всички още от сега коледно настроение и повече усмивки!

събота, 27 ноември 2010 г.

Нереална реалност


Мина толкова много време.Толкова много,че вече се питам дали тогава не е било плод на моето въображение или един от ония сънища,които спрях да сънувам.Сам спуснах бариерата разделяща реалният и другият свят където всичко е розово(мразя този цвят).Там ти беше моят живот и светлината,която озаряваше трънливият ми път.Нереална реалност в която имах неблагоразумието да повярвам заслепен от чувството да обичаш.Съветваше ме да погледна в огледалото на Истината.Коя Истина?Тя няма едно лице!Отдавна не вървим в една посока!Зная какво ще кажеш-„Ние никога не сме вървели в една посока...”!Зная и още нещо,че жената,която обичах не съществува!

вторник, 23 ноември 2010 г.

Под дъгата


След топлите ноемврийски дни,съвсем нормално беше зимата постепено да напомни за себе си.И днес не липсваха температурни рекорди,но все пак заваля.Облаците намръщено криеха слънчевите лъчи,а южняка вилнееше като за последно.Връщайки се от работа,случайно видях тази толкова красива дъга.Е,не успях да мина под нея,но мислено си пожелах нещичко.Има поверие,че който мине под дъга се сбъдват мечтите му.Детска работа.Не си спестих учудените погледи на случайни минувачи,когато ме видяха да снимам,но някак ми стана по-приятно след натрупаната умора през деня.Спокойна вечер!

неделя, 21 ноември 2010 г.

Гледна точка


През последните две десетилетия след „прехода” някой може ли да каже каква държава сме всъщност?!Комунистическа,социалистическа или капиталистическа?Според моето скромно мнение отговора е нещо извън рамката на общоприетото и познатото,защото стандарта на живот и постигнатото през тези години в сравнение с други постсоциалистически страни поставя България на едно от последните места освен в графата престъпност!Темида нехае и определено е със завързани очи,но вижда избирателно.Зависи от банковата сметка на ищеца или подсъдимия.”Ние ги хващаме,а те ги пускат…”- спомняте ли си тази крилата фраза на настоящия български министър-председател?Нищо не се е променило! Няма правила!Обикновените хора са само статисти,а понякога и нищо неподозиращи жертви.В този маргинален оазис с обезличени лица корупцията е на всички нива,а личното облагодетелстване цел номер едно.Безкрайните политически проекти с обещания за светло бъдеще без конкретна обосновка как точно ще се случи все повече тласка страната към икономически дисбаланс и съответно изолация в нашите географски ширини.Темата е безкрайна и всеки би могъл да направи своя интерпретация по нея.Преди да приключа от моята гледна точка,няма как да не взема отношение и по случващото се в Несебър.Незаконно строителство,добре,но нима това е начина да показваме мускули пред Юнеско или всичко ( отново ) се прави по познат сценарий - хляб и зрелища?!Дори Стивън Спилбърг би завидял на нашите политици за изобретателността,която имат!

вторник, 16 ноември 2010 г.

Злободневно

Изглежда темата за социалните домове е не само актуална,но и интересна.Някой мислил ли е какво ще стане с тези деца след като бъде закрит и последният социален дом?Едва ли!Седнали на дивана пред телевизора или в удобното си кресло,това е най-незначителната мисъл за която някой може да се сети!Да,нали всички знаят,че там децата не се хранят,живеят в мизерия,малтретират се, не получават адекватни специализирани услуги...Клеймото „Могилино” няма как да се изтрие.Служителите са престъпници,декорите са като от книга на Стивън Кинг,нещо повече,тези институции са Ада!Не,приятели,тези,които работят в социални заведения за деца с ментални и физически увреждания заслужават орден „Стара планина” защото са приели професията си за мисия,която наистина заслужава адмирации,а не съдилища и оплюване!Добрата новина за закриването на домовете(според мнозина) , бързо ще бъде изместена от една друга,а имено висока смъртност,много по-висока посочена в докладите на Хелзинският комитет,защото България НЯМА ресурс да поеме грижата на децата със специални нужди!Дефицита е не само финансов,но и кадрови!Реалност,която няма кой да отрече!Не е възможно да бъдат деинституционализирани толкова много деца с тежки форми на ДЦП,Хидроцефалия,Спина Бифида,Синдрома на Даун и т.н.Осиновени?Хайде стига демагогия!Има много положителни неща,които вече са направени!Няма нищо лошо,че се усвояват средства от европейски фондове за реконструкция и обновяване на съществуващите сгради,но хубаво би било част от тези средства да се влагат и в квалифицирани кадри!Не пиша това от чувство на вина или за печелене на дивиденти .

понеделник, 15 ноември 2010 г.

Неустоимо

Днес беше един от най-топлите ноемврийски дни.Решихме да излезем с децата в двора на дома,защото прогнозата за времето вещаеше застудяване.Най-нетърпеливия от всички отново се оказа Синан.Бързо обиколи всички катерушки,като най-много внимание отдели на любимото си занимание да се пързаля.И тази зима сме планували планински лагер,но без сняг не тръгваме.От следващата седмица започваме подготовка за Коледно-Новогодишната програма.Не е рано.Вече живеем с коледно настроение и очаквания за много,много подаръци.Бъдете щастливи!

събота, 13 ноември 2010 г.

Без "дрехи"



Съблякох се!Не дрехите,защото няма какво да покажа,физиката ми не е от най-привлекателните.Свалих маската зад която исках да „скрия” някои мои черти и белезите от бича на времето,а стиховете,които публикувам тук са огледало на моята душевна същност.Знаете кой съм,къде живея,каква професия имам,даже бих казал,че съм обсебен от нея,защото тя дава спокойствие и осмисля в известна степен житейският път по който вървя.Често правя грешки. В подобни случаи се наказвам сам,но се уча от грешките си.Живота е най-доброто училище.Всяко отсъствие се плаща,понякога с твърде висока цена.Няма да бъда многословен.Благодаря на всички,които в многообразието от блогове,форуми и други подобни все пак се отбивате!

вторник, 9 ноември 2010 г.

Моят избор

Все по-често питат за причината,която ме задържа при децата в социалният дом.Заплатата е символична,ежедневната кампания по медиите против домовете също е причина,която не би трябвало да ме спира,липсата на време за частна практика,което за мен е чиста загуба…И въпреки това аз съм там!Обичам тези деца,те са част от живота ми,смея се с тях,плача и споделям съдбата им.Трудно е да се опише с думи.Давам всичко от себе си да бъдат щастливи.Искрено бих желал всяко дете оставено в социален дом да намери своите нови приемни родители,а онези родители,които по една или друга причина са оставили децата си,отново да ги вземат,но … Ще минат десетилетия докато това започне реално да се случва.Колкото по-рано,толкова по-добре!(Детето от снимката беше осиновено от канадско семейство.Канадското правителство отпуска на приемните родители по 60 долара ДНЕВНО за всяко осиновено дете...)

неделя, 7 ноември 2010 г.

Лято през ноември




Лято през ноември?!И времето се е побъркало в нашите географски ширини.Харесвам топлото време,но все пак би трябвало да си имаме четири,а не два сезона,лято и зима.Веднъж си мислех,колко хубаво би било и при нас температурите да не падат под 20 градуса.Да има бананови палми,а вместо бездомни кучета по улиците,маймуни да тичат по покривите.Не,последното не е желателно,защото трябва да си поставяме решетки по прозорците.Най-малкото ще бъде решен проблема с отоплението и сметките на топлофикациите за тези,които зависят от тях.Откъдето и да погледнем,това,което става с климата не е нормално.Наближава и сакралната дата от календара на маите 21.12.2012г.Един приятел беше казал,че едва ли ще му спрат ипотеката след този ден(смях).Аз мисля същото ,затова излизам отново на работа,че току виж някой намръщен кредитор почука на вратата ми.Приятно ноемврийско лято с повече усмивки и настроение.

четвъртък, 4 ноември 2010 г.

Моят живот






…това,което ще прочетеш е един различен поглед на моето Аз разчупващ рамките на общоприетото,история извън Разума изглеждаща по-скоро като сюжет от филм на Хичкок,но с отворен финал и развитие в бъдещето….

Роден съм на 30 август 1975г. с изгрева на слънцето.Здраво бебе с небесно сини и кристално ясни очи.Още в първият ден са казали на майка,че в този поглед има нещо необикновено.Бил съм спокойно дете и до изписването ми от родилното отделение всички акушерки са искали да ме държат в обятията си.Магнетизъм,който притежава всяко пеленаче отключващ майчиният инстинкт във всяка жена.Може би тук е мястото да отбележа,че моето появяване на бял свят идва след много молитви и огромно желание от страна на родителите ми да имат момче.Така е било десет и дванадесет години преди да се родя,когато се раждат моите две по-големи сестри.И Бог,нашият Отец,който е навсякъде чува молитвите им и се раждам аз.
Като най-малък в семейството,майка и татко често са пренебрегвали сестрите ми пренасочвайки вниманието си към мен.Най-хубавите дрехи,най-хубавите играчки и най-нежните целувки преди лягане.Несъзнателно те издигаха бариера между нас,която в последствие щеше да се прояви в агресия под различни форми.Още нося белег на лявата си ръка от изгаряне на печката,което си спомням въпреки четиригодишната си възраст тогава.За първи път в живота си изпитвах слабост и омраза.Слабост,защото не можех да се защитя и омраза,защото не исках да ги виждам.
Моята първа голяма любов беше в детската градина.Галя се казваше и всички момчета от групата искаха да си играят с нея.Имаше руса косичка,снежнобяла кожа и лъчезарна усмивка пленяваща всеки който я погледне.Побеснявах когато някой друг се доближеше до момичето ми.Хвърлях пясък в очите или устата му и се радвах докато плачеше доволен от постъпката си.Тя така и не ми обръщаше внимание.Правеше се на недостъпна или се плашеше от нещо,което тогава не разбирах.По-нататък ще се върна отново на този момент.
Родителите ходеха на работа,а сестрите ме изолираха.Много добре си спомням,че дори на първият учебен ден прекрачих прага на училище с баба,която много ме обичаше.Казват,че съм бил ученолюбиво дете.Никой не ми е помагал.Сам си пишех домашните.Правех всичко без никакви усилия и докато съучениците ми четяха приказки, аз предпочитах по сериозна литература като „Овчарчето Калитко”,”Първа дружба” от Павел Вежинов (ако не ме лъжи паметта) и книги свързани с партизанското движение.Имахме много такива в домашната библиотека.
В пети клас бях отговорник по трудовата дейност.Включвах се активно във всички мероприятия организирани в училище.Сформирахме Тимуровска команда за да помагаме на възрастните хора.Създадохме стенвестник „Роден край” и понеже бях от малкото деца с касетофон,обикаляхме село и записвахме разказите на участници във Втората световна война,текстове на песни от нашите баби,истории за село Невестино.Разбира се стенвестник без снимки не може.Първият ми фотоапарат беше „Смяна 8 М „ за чернобяла фотография,а материала обработвахме в кръжока по фото дело.Харесваше ми това,което правя.Не съм искал да се набивам на очи,но изпитвах удоволствие,когато учителите ме хвалеха и майка истински се гордееше с този факт.На другия полюс беше баща ми.Не го интересуваше какво правя,как се уча,никога не е искал бележника ми за да види какъв успех имам.Напротив,караше ме да чистя на прасетата,да мета двора,да обръщам с лопатата,а когато не успявах се караше .Това ме нараняваше и плачех без да споделям с никого.Биеше ме с колана си,дърпаше ушите ми,а по-късно макар и вече по-голям е хвърлял и нож по мен.Мразех го особено когато се напиеше и без причина удряше мама,а тя милата не проронваше и дума.
Не исках да се прибирам в къщи.Имах едно тайно местенце където се усамотявах и плачех неутешимо,защото бях отхвърлен от най-близките си.
Избраха ме за отряден председател,а година след това и за дружинен.Не съм се чувствал специален.Училището беше моят дом.Там се пренасях в един друг свят където вече получавах признание за усилията,които полагах да бъда човек,добър и отзивчив,нещо,което днес приемат за лицемерие и извличане на ползи.
Прелом в разбирането ми за живота настъпи след като прочетох всички томове с творчеството на Джек Лондон.Моят любим персонаж беше Мартин Идън.Исках да стана като него,исках да бъда като него.Това е един автобиографичен роман на самият Джек Лондон минал по пътя на отхвърлянето и признанието в един враждебен свят изтъкан от завист и омраза.Нещо се променяше в мен.Всичко,което правех се получаваше,всичко ,което исках се сбъдваше.На какво се дължеше?
В една нощ,бях 8 клас,15-16 годишен,сънувах,че се отделям от тялото си.Виждах всичко под себе си,къщата,двора,селото.Летях към една светлина все едно нещо ме теглеше.Не се страхувах,че ще падна,някак знаех,че е за добро.Светлината бавно ме обгърна и за миг се озовах на брега на една река.Водата беше толкова бистра,че чак се виждаха рибките в нея.Можеше да се огледаш като в огледало.Инстинктивно направих точно това.Погледнах,но не видях отражението си.Наведох се да отпия,но водата минаваше през дланите ми .Нямах представа какво се случва и защо.Какъв съм аз?Нереалното изглеждаше реално,а реалното обвито в мистерия,която не разбирах.Исках да извикам,но не можех,не можех да движа и краката си.И после същата тази сила ме понесе над едно поле с две различни половини.В едната горяха огньове и земята кипеше.Виждах да се подават човешки ръце с разтворени пръсти и чувах болезнени стонове,човешки лица в изкривена гримаса,но те нямаха очи.Бях само свидетел и нищо не можех да направя.Другата половина от полето беше обсипана с цветя и няколко дечица весело си играеха без да ми обръщат внимание.Те се смееха и тичаха безгрижно на воля.Няколко пеперуди ги следваха все едно самите те искаха да се включат в играта им.Небето беше ясно с изключение на няколко бели облачета зад които срамежливо надничаше слънцето.Все още се питах какво означава това и защо съм тук?Шестнадесет годишен хлапак като всеки друг на неговата възраст.Огненото поле се беше разрастнало и бавно поглъщаше зеленината от другата половина.Сцените се меняха една след друга ,а аз все едно минавах през различни врати към отделни стаи и във всяка една стая виждах различни неща.В една от последните стаи се появи човек с много красиво лице.Той направи жест да го последвам и аз тръгнах .Каза да вървя без да поглеждам назад.И тогава ме въведе в една стая изпълнена със светлина.Вълшебна светлина,която не може да се опише със думи.И там стоеше Бог.Винаги съм мислел,че Бог е стар и с черна дълга брада,седящ на златен трон и жезъл в ръката.Не,Той беше млад и вместо жезъл държеше светлината,която струеше навсякъде.Усмихна се,нищо не каза,но докосна с отворена длан главата ми и си тръгна.
Събудих се!Стаята си беше моята.Не беше се съмнало,а имах чувството,че е минала цяла вечност ,но от какво?Имах приятното усещане,че нещо хубаво се е случило с мен.Въпросите,които си задавах и картините,които видях имаха своето логично обяснение години след това.
С никого не споделих съня си та и кой ли щеше да ми повярва?Фантазиите на едно шестнадесетгодишно момче.Завърших основното си образование с отличен.Татко веднага ме включи в групите,които пребираха люцерната.Балите бяха много тежки,но аз се справях сам.Всички искаха да бъда в тяхната група,защото работех за двама и колкото повече курсове направехме толкова общата печалба щеше да бъде по-голяма.Исках да работя,парите нямаха значение,исках да бъда полезен.Буквално знаех какво е с пот да изкарваш прехраната си.
През 1990г. се записах в ТМСС гр.Карнобат.Това беше пряко желанията ми.Волята на татко надделя.Нямах право да вземам решения.Мечтата ми беше да уча в езикова гимназия.Кой те пита?Безгласна буква и марионетка на конци.Не бях конфликтен и избягвах излищните спорове особено с родителите си.Запознах се с нови хора.С някои от тях и до ден днешен подържам отлични контакти.
(Ще има продължение)

вторник, 2 ноември 2010 г.

"Дори да ме мразиш..."


Дори да ме мразиш,
аз пак те обичам,
и с нож да ме режеш,
във теб ще се вричам.
С бич да ме удряш,
покорен ще падам,
очи да ми вземеш,
аз пак ще те виждам.
И в Ада да бъда,
за теб ще се моля,
лети като птица,
свободна,на воля,
изгрей като слънце
над мрака човешки,
заставай с усмивка
над техните грешки.
В свят пълен с омраза,
със завист и злоба,
усмивки раздавай
"на всеки по джоба",
с усмивка прощавай
за тяхната дързост
и моята също,
платил съм си вече,
сърцето ми,всичко
отдавна е твое...