сряда, 2 ноември 2011 г.

Писмо до...


Всичко е толкова странно. Може би очакваше да те забравя или да те намразя след последният ни разговор, но все още те обичам и винаги ще те обичам. Нищо, че за теб съм по-черен и от Дявола. Обвиняваше ме за неща, които ненавиждам, болеше ме от тежестта на думите ти, не се защитавах, защото нямаше смисъл . Дори ако режеше от плътта ми къс по къс, щях да понеса физическата болка. Гледах те в очите и плачех, като дете. Исках да се събудя с надеждата, че е само кошмар, надявах се .И погледа , твоят поглед, пронизваше ме с хиляди невидими стрели, студени, вледеняващи искри, сърцето ти е буца лед. Какво се промени? Къде сгреших? Защо, защо, защо …? Но пак мълчиш. Да, знам, че любовта ни беше „забранена”и въпреки това … Можеше да ме обичаш !

Дори да ме мразиш


Дори да ме мразиш,
аз пак те обичам,
и с нож да ме режеш,
във теб ще се вричам.
С бич да ме удряш,
покорен ще падам,
очи да ми вземеш,
аз пак ще те виждам.
И в Ада да бъда,
за теб ще се моля,
лети като птица,
свободна,на воля,
изгрей като слънце
над мрака човешки,
заставай с усмивка
над техните грешки.
В свят пълен с омраза,
със завист и злоба,
усмивки раздавай
"на всеки по джоба",
с усмивка прощавай
за тяхната дързост
и моята също,
платил съм си вече,
сърцето ми,всичко
отдавна е твое...

2.11.2011
Живко Иванов

Няма коментари:

Публикуване на коментар