Моят живот

…това,което ще прочетеш е един различен поглед на моето Аз разчупващ рамките на общоприетото,история извън Разума изглеждаща по-скоро като сюжет от филм на Хичкок,но с отворен финал и развитие в бъдещето….

Роден съм на 30 август 1975г. с изгрева на слънцето.Здраво бебе с небесно сини и кристално ясни очи.Още в първият ден са казали на майка,че в този поглед има нещо необикновено.Бил съм спокойно дете и до изписването ми от родилното отделение всички акушерки са искали да ме държат в обятията си.Магнетизъм,който притежава всяко пеленаче отключващ майчиният инстинкт във всяка жена.Може би тук е мястото да отбележа,че моето появяване на бял свят идва след много молитви и огромно желание от страна на родителите ми да имат момче.Така е било десет и дванадесет години преди да се родя,когато се раждат моите две по-големи сестри.И Бог,нашият Отец,който е навсякъде чува молитвите им и се раждам аз.
Като най-малък в семейството,майка и татко често са пренебрегвали сестрите ми пренасочвайки вниманието си към мен.Най-хубавите дрехи,най-хубавите играчки и най-нежните целувки преди лягане.Несъзнателно те издигаха бариера между нас,която в последствие щеше да се прояви в агресия под различни форми.Още нося белег на лявата си ръка от изгаряне на печката,което си спомням въпреки четиригодишната си възраст тогава.За първи път в живота си изпитвах слабост и омраза.Слабост,защото не можех да се защитя и омраза,защото не исках да ги виждам.
Моята първа голяма любов беше в детската градина.Галя се казваше и всички момчета от групата искаха да си играят с нея.Имаше руса косичка,снежнобяла кожа и лъчезарна усмивка пленяваща всеки който я погледне.Побеснявах когато някой друг се доближеше до момичето ми.Хвърлях пясък в очите или устата му и се радвах докато плачеше доволен от постъпката си.Тя така и не ми обръщаше внимание.Правеше се на недостъпна или се плашеше от нещо,което тогава не разбирах.По-нататък ще се върна отново на този момент.
Родителите ходеха на работа,а сестрите ме изолираха.Много добре си спомням,че дори на първият учебен ден прекрачих прага на училище с баба,която много ме обичаше.Казват,че съм бил ученолюбиво дете.Никой не ми е помагал.Сам си пишех домашните.Правех всичко без никакви усилия и докато съучениците ми четяха приказки, аз предпочитах по сериозна литература като „Овчарчето Калитко”,”Първа дружба” от Павел Вежинов (ако не ме лъжи паметта) и книги свързани с партизанското движение.Имахме много такива в домашната библиотека.
В пети клас бях отговорник по трудовата дейност.Включвах се активно във всички мероприятия организирани в училище.Сформирахме Тимуровска команда за да помагаме на възрастните хора.Създадохме стенвестник „Роден край” и понеже бях от малкото деца с касетофон,обикаляхме село и записвахме разказите на участници във Втората световна война,текстове на песни от нашите баби,истории за село Невестино.Разбира се стенвестник без снимки не може.Първият ми фотоапарат беше „Смяна 8 М „ за чернобяла фотография,а материала обработвахме в кръжока по фото дело.Харесваше ми това,което правя.Не съм искал да се набивам на очи,но изпитвах удоволствие,когато учителите ме хвалеха и майка истински се гордееше с този факт.На другия полюс беше баща ми.Не го интересуваше какво правя,как се уча,никога не е искал бележника ми за да види какъв успех имам.Напротив,караше ме да чистя на прасетата,да мета двора,да обръщам с лопатата,а когато не успявах се караше .Това ме нараняваше и плачех без да споделям с никого.Биеше ме с колана си,дърпаше ушите ми,а по-късно макар и вече по-голям е хвърлял и нож по мен.Мразех го особено когато се напиеше и без причина удряше мама,а тя милата не проронваше и дума.
Не исках да се прибирам в къщи.Имах едно тайно местенце където се усамотявах и плачех неутешимо,защото бях отхвърлен от най-близките си.
Избраха ме за отряден председател,а година след това и за дружинен.Не съм се чувствал специален.Училището беше моят дом.Там се пренасях в един друг свят където вече получавах признание за усилията,които полагах да бъда човек,добър и отзивчив,нещо,което днес приемат за лицемерие и извличане на ползи.
Прелом в разбирането ми за живота настъпи след като прочетох всички томове с творчеството на Джек Лондон.Моят любим персонаж беше Мартин Идън.Исках да стана като него,исках да бъда като него.Това е един автобиографичен роман на самият Джек Лондон минал по пътя на отхвърлянето и признанието в един враждебен свят изтъкан от завист и омраза.Нещо се променяше в мен.Всичко,което правех се получаваше,всичко ,което исках се сбъдваше.На какво се дължеше?
В една нощ,бях 8 клас,15-16 годишен,сънувах,че се отделям от тялото си.Виждах всичко под себе си,къщата,двора,селото.Летях към една светлина все едно нещо ме теглеше.Не се страхувах,че ще падна,някак знаех,че е за добро.Светлината бавно ме обгърна и за миг се озовах на брега на една река.Водата беше толкова бистра,че чак се виждаха рибките в нея.Можеше да се огледаш като в огледало.Инстинктивно направих точно това.Погледнах,но не видях отражението си.Наведох се да отпия,но водата минаваше през дланите ми .Нямах представа какво се случва и защо.Какъв съм аз?Нереалното изглеждаше реално,а реалното обвито в мистерия,която не разбирах.Исках да извикам,но не можех,не можех да движа и краката си.И после същата тази сила ме понесе над едно поле с две различни половини.В едната горяха огньове и земята кипеше.Виждах да се подават човешки ръце с разтворени пръсти и чувах болезнени стонове,човешки лица в изкривена гримаса,но те нямаха очи.Бях само свидетел и нищо не можех да направя.Другата половина от полето беше обсипана с цветя и няколко дечица весело си играеха без да ми обръщат внимание.Те се смееха и тичаха безгрижно на воля.Няколко пеперуди ги следваха все едно самите те искаха да се включат в играта им.Небето беше ясно с изключение на няколко бели облачета зад които срамежливо надничаше слънцето.Все още се питах какво означава това и защо съм тук?Шестнадесет годишен хлапак като всеки друг на неговата възраст.Огненото поле се беше разрастнало и бавно поглъщаше зеленината от другата половина.Сцените се меняха една след друга ,а аз все едно минавах през различни врати към отделни стаи и във всяка една стая виждах различни неща.В една от последните стаи се появи човек с много красиво лице.Той направи жест да го последвам и аз тръгнах .Каза да вървя без да поглеждам назад.И тогава ме въведе в една стая изпълнена със светлина.Вълшебна светлина,която не може да се опише със думи.И там стоеше Бог.Винаги съм мислел,че Бог е стар и с черна дълга брада,седящ на златен трон и жезъл в ръката.Не,Той беше млад и вместо жезъл държеше светлината,която струеше навсякъде.Усмихна се,нищо не каза,но докосна с отворена длан главата ми и си тръгна.
Събудих се!Стаята си беше моята.Не беше се съмнало,а имах чувството,че е минала цяла вечност ,но от какво?Имах приятното усещане,че нещо хубаво се е случило с мен.Въпросите,които си задавах и картините,които видях имаха своето логично обяснение години след това.
С никого не споделих съня си та и кой ли щеше да ми повярва?Фантазиите на едно шестнадесетгодишно момче.Завърших основното си образование с отличен.Татко веднага ме включи в групите,които пребираха люцерната.Балите бяха много тежки,но аз се справях сам.Всички искаха да бъда в тяхната група,защото работех за двама и колкото повече курсове направехме толкова общата печалба щеше да бъде по-голяма.Исках да работя,парите нямаха значение,исках да бъда полезен.Буквално знаех какво е с пот да изкарваш прехраната си.
През 1990г. се записах в ТМСС гр.Карнобат.Това беше пряко желанията ми.Волята на татко надделя.Нямах право да вземам решения.Мечтата ми беше да уча в езикова гимназия.Кой те пита?Безгласна буква и марионетка на конци.Не бях конфликтен и избягвах излищните спорове особено с родителите си.Запознах се с нови хора.С някои от тях и до ден днешен подържам отлични контакти.
(Ще има продължение)