четвъртък, 19 август 2010 г.

Една реална и тъжна история


Той не познаваше свободата.Целият му съзнателен живот бе преминал в социалното заведение,един затворен свят без блясък,без светлина и надежди.Сиво еднообразие и безброй правила,които трябваше да спазва,ако не иска да бъде лишен от храна и по-тежкото наказание,лишаване от достъп до телевизия.Често споделяше с мен мечтите си.Между нас нямаше бариери и това му даваше самочувствие.Един ден се случи нещо,което щеше да промени представите на момчето за света,който познаваше.Винаги е казвал,че иска да се срещне с родителите си,че отдавна им е простил за решението да го оставят в социален дом.Получи се писмо в социалната служба,че биологичните родители на детето желаят да се видят с него.За първи път от 17г. една мечта се превръщаше в реалност.Когато научи,очите му се напълниха със сълзички.Не знаеше какво да очаква,плашеше го неизвестността.Прегърна ме,опитваше се да каже нещо,обичаше ме като брат,нищо,че бях служител в социалният дом.Думите бяха излищни .Трябваше да мине известно време за да осмисли значимостта на събитието,което предстоеше.Стегна багажа си и потеглихме.Опитвах се да разбера какво мисли,как се чувства.Стигнахме до крайната точка от нашето пътуване и нова изненада.Посрещна ни неговият брат близнак.В последствие стана ясно,че майката ражда еднояйчни близнаци.Едното момче оставя в ДМД(дом майка и дете),а с другото се прибира в къщи.Нямам представа кои са причините един родител да раздели децата си по този начин,но наистина е жестоко,а още по-жестоко е когато скриеш истината от близнак.Оставихме В. за няколко дни.Условието беше детето само да пожелае връщане при „семейството” си.Както предположих,реинтеграция нямаше и кошмара свърши.Каза нещо,което винаги ще помня:”-Батко(така ме наричаше),попитах майка си защо не ни е оставила двамата и защо не е казала на брат ми за моето съществуване?Не получих отговор.Не я мразя,дори й оставих и малкото джобни пари,които взех от вас преди да тръгна”.Сега В. е последен курс в професионално училище за деца с ментални и физически увреждания.Като завърши обучението си,ще има свободата и възможността сам да промени живота си към по-добро.

2 коментара:

  1. Колко много такива съдби има по тези домове...тъжно, не зная само как майките живеят цял живот с тази мисъл - че са изоставили детето си...Аполон, поздрави!

    ОтговорИзтриване
  2. Здравей,Цвети:)Наистина има много такива съдби за съжаление:(До скоро при нас в социалният дом имаше две братчета и една сестричка,които се озоваха заедно по различно време:)

    ОтговорИзтриване